С разпоредбата на чл.240, ал.2 от ТЗ е регламентирано, че членовете на съветите на акционерното дружество /надзорен съвет, управителен съвет и съвет на директорите/ отговарят солидарно за вредите, които са причинили виновно на дружеството. За да се ангажира отговорността по чл.240, ал.2 ТЗ е необходимо да е налице противоправно поведение на член /членове/ на управителния орган, вреда за дружеството и причинна връзка между виновното поведение и настъпилата вреда. Противоправното поведение може да се изразява в нарушение на конкретни задължения, които възникват от сключения договор за възлагане на управление, от устава на дружеството или от закона, както и в нарушаване на общото задължение по чл.237, ал.2 от ТЗ за изпълнение на функциите на член на съвета с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери.[1]
От своя страна, нормата на чл. 240а от ТЗ предвижда, че акционери, притежаващи поне 10 на сто от капитала на дружеството, могат да предявят иск за търсене на отговорност от членове на съвета на директорите, съответно на надзорния и управителния съвет, за вреди, причинени на дружеството. Според формираната съдебна практика по приложението на чл.240а ТЗ, както възникването, така и упражняването на правото на този иск не зависи от други предпоставки, освен от притежавания от малцинството % от капитала на АД. Що се касае до акционерното дружество, чието право е предявено от малцинството, то съгласно възприетото разрешение в Решение № 360 от 04. 07.2006 г., по гр.д.№ 197/2005 г.на І т.о. на ВКС, овластяването от закона да се води процес относно чуждото материално право, включва като своя последица важимост /обвързаност/ спрямо неговия носител на последиците от водения процес – становище поддържано и в правната доктрина. В този случай, ищецът-акционер не предявява свое лично право, а такова на дружеството. Поради това се явява процесуален субституент, а като страна в бъдещото исково производството по силата на чл. 26, ал. 2 и ал. 4 от ГПК следва да бъде конституирано и съответното търговско дружество, чиито права са предявени. Налице е изрична разпоредба, даваща право да се предявяват чужди права, поради което същата следва да бъде тълкувана в точния и смисъл, а не разширително. Това се налага от обстоятелството, че упражняването на чужди права е изключение и се упражнява само въз основа на изрично овластяване, видно от чл. 26, ал. 2 от ГПК, поради което не може да излиза извън тези рамки. Поради това, следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 240а от ТЗ дава възможност на акционери, притежаващи поне 10 на сто от капитала на дружеството да реализират от името и за сметка на последното отговорността на членове на съвета на директорите, съответно на надзорния и управителния съвет, за вреди, причинени на дружеството.
На пръв поглед, цитираните норми не би следвало да създават особени проблеми в процеса на прилагането им. В практиката по приложението на разпоредбата на чл. 240а от ТЗ обаче възникват редица спорове, като настоящото изложение има за цел да анализира възникналите противоречие и да намери обоснованото им разрешение, базирано най-вече на смисъла, който законодателят е вложил при постановяването на съответните норми.
На първо място, спорен за съдилищата е въпроса относно характера на отговорността на членовете на управителните органи на акционерно дружество, и в частност дали тя има договорен или деликтен характер, и съответно дали се разпростира в границите по чл. 82 от ЗЗД или в границите по чл. 51 от ЗЗД.
Неизпълнението на едно задължение или извършването на деликт понякога поставя началото на дълга верига от неблагоприятни последици. Сигурността на оборота обаче налага да се установят граници на вредите, които трябва да бъдат обезщетявани. Законодателят е уредил с общи правила границите на гражданската отговорност, като разграничава договорната от деликтната отговорност. Когато отговорността е договорна, отговаря се за предвидимите вреди. Само ако длъжникът е недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди — чл. 82 от ЗЗД. При деликт отговорността не зависи от формата на вината. Деликвентът отговаря за всички преки и непосредствени вреди, независимо дали е действал умишлено или небрежно — чл. 51, изр. 1 от ЗЗД.
В част от постановените съдебни решения по приложението на чл. 240а от ТЗ се приема, че отговорността по чл. 240, ал. 2 ТЗ се основава на неизпълнението или лошото изпълнение на задължения, общо произтичащи от договорни отношения на мандат /чл. 280 и сл. ЗЗД/ и може да бъде ангажирана само в границите и при условията, посочени в разпоредбата по чл. 82 ЗЗД. За да стигнат до този извод, решаващите състави приемат, че членовете на управителните органи на АД изначално поемат задължения да извършват правни действия за сметка на дружеството, а източникът на правото им на управление и на представителната им власт е изборът по чл. 221, т. 4 ТЗ. И тъй като фактът на учреденото право на управление и представителство обвързва членовете на управителните органи да изпълняват и задълженията си към дружеството, то е без значение, дали е налице нарочен договор за възлагане на управление, или същият е бил сключен с конклудентни действия. Поради тази причина се стига до обоснования извод, че отговорността по чл. 240, ал. 2 ТЗ не е разновидност на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД и може да бъде ангажирана само при условията, предвидени за отговорността при неизпълнение на договор. Затова и размерът на вредите по чл. 240, ал. 2 ТЗ и съответното им обезщетяване подлежи на преценка в границите по чл. 82 ЗЗД, а не – в обхвата по чл. 51, изр. 1 ЗЗД.[2] Горната теза се обосновава и от факта, че доколкото за изпълняване на длъжността член на СД се получава възнаграждение и задълженията са посочени в закона и устава, то с дружеството възникват договорни отношения, поради което отговорността е договорна, а не деликтна, и за обема й следва да се приложи чл.82 от ЗЗД. Това пък от своя страна води до извода, че се отговаря за всички нанесени загуби и пропуснати ползи, доколкото са пряка и непосредствена последица от неизпълнението/нарушаване на задълженията и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението.[3]
В коренно противоположен смисъл са множество съдебни решения, според които искът по чл. 240а от ТЗ представлява разновидност на иска за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД, т.е. отговорността е деликтна и вината се предполага до доказване на противното а на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.[4]
В случая проявата на формализъм при тълкуването на нормата на чл. 240, ал. 2 от ТЗ и изпадането в крайности може би е излишно, като съответно допълнително би затруднило процеса по прилагането й. В правната теория се приема, че управителската отговорност е самостоятелен вид гражданска отговорност, която макар да има много общи черти с договорната отговорност и с деликтната отговорност, не се покрива напълно с никоя от тях. Същата може да се разглежда като самостоятелен правен институт, който е създаден от законодателя с точно определени цели и функции и чието систематично място е в търговското право.[5]
Имуществената отговорност по чл. 240, ал. 2 от ТЗ е специфична отговорност и не може автоматично да бъде приравнена на договорната. Очевидно предпоставките за нея съвпадат с предпоставките на деликтната отговорност, поради което е обосновано да се приеме, че се касае за т.н. „управителски деликт“. Това е така и поради факта, че съществуват принципно две правоотношения между управителния орган и ЮЛ – органно и договорно. При евентуална липса на сключен договор, управителният орган все пак има вменени му от закона права и задължения, и редовно може да упражнява функциите си на представляващ съответното юридическо лице, като в този случай несъмнено също може да му се потърси имуществена отговорност. В тази връзка може да се стигне до обоснования извод, че очевидно органното правоотношение е първично, а договорното вторично.[6]
В тази връзка най-обосновано е да се приеме, че се касае за специална управленска отговорност е неограничена, виновна и резултатна – възниква и подлежи на ангажиране за обезщетяване в пълния им размер на вредите, които дружеството реално е претърпяло вследствие лошото управление, вкл. с косвения иск по чл. 240а ТЗ. Във всички случаи, обаче, съобразно общите правила на гражданската отговорност за вреди, трябва да е налице причинна връзка между поведението на съответния член на Съвета и претърпените от дружеството вреди. Несъмнено последните следва да бъдат установени по вид и размер, а отговорността е винаги умишлена или небрежна /при неполагане грижата на добрия търговец – чл.237, ал.3 ТЗ/, като небрежната форма на вината се предполага. В този смисъл е формираната каузална практика на Върховен касационен съд.[7] Вината е елемент от фактическия състав на отговорността на член на управленски орган на АД, съгласно чл.240 ал.2 от ТЗ. Тя се презумира. Нещо повече, презумпцията за вина е изрично формулирана в чл.240 ал.3 от ТЗ, който гласи, че отговорност не се носи, „ако се установи, че членът на СД няма вина за настъпилите вреди“.[8]
Особени проблеми за правоприлагането създава и друг въпрос, а именно: В случай на взето решение на Общото събрание на акционерите, с което членовете на управителния орган са освободени отговорност, представлява ли това пречка за успешното провеждане на иска по чл. 240а от ТЗ?
Горепосоченият въпрос отново е разрешаван нееднозначно от съдилищата в страната, като мненията се различават коренно едно от друго. В част от съдебната практика е застъпено становището, че наличието на такова решение на ОСА не се явява препятствие за търсенето на отговорност по реда на чл. 240а от ТЗ. Приема се, че законът не поставя такива условия. Излага се, че разпоредбата на чл.240а от ТЗ дава възможност по иск на акционери да се реализира отговорност на членовете на СД, както в случаите на липса на решение на ОСА за освобождаване от отговорност, така и въпреки наличието на такова решение. Такава според част от съдилищата е логиката на чл.240а от ТЗ.[9]
Формирана е съдебна практика в абсолютен разрез с горното. Така например с Решение № 2350 от 29.10.2019 г. по т.д. № 1527/2019 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, лаконично се приема, че освобождаването от отговорност на членовете на съвета на директорите за предпоставя неоснователността на исковете за вреди срещу тях.[10]
За меродавно, по мое мнение, следва да бъде взето становището, застъпено в първата група цитирани съдебни актове, съгласно която освобождаването на отговорност на членовете на управителните органи на АД, не препятства възможността на миноритарните акционери да ангажират отговорността им по чл. 240а от ТЗ.
Вярно е, че в практиката се приема, че решението за освобождаване от отговорност за конкретно вредоносно поведение представлява опрощаване на претенцията за обезвреда и изключва търсенето на вреди по исков ред. Това тълкуване обаче е установено за дружеството с ограничена отговорност, което макар да е капиталово, се характеризира и с редица персонални елементи, в частност задължение на съдружниците да участват с лични усилия в управлението на дружеството. Акционерното дружество обаче е типична организация на инвеститори, чиито задължения се изчерпват с финансирането на капитала, предоставен за управление на органите на дружеството. Съответно и уредбата на правата на защита на доверилите своите средства лица срещу лошо управление не може да бъде еднаква. Само в полза на акционерите са уредени малцинствени права, докато съдружниците в ООД, чиято воля се пренебрегва от мнозинството, не разполагат със специална лична защита /за сметка на това обаче могат да напускат свободно дружеството като си възвърнат инвестицията под формата на освободен дружествен дял/. Тази специфика изключва пренасянето на разрешенията, възприемани за единия вид дружества към другия. Дори да се приеме, че с решението си за освобождаване от отговорност на управителния орган за изтекла отчетна година, мнозинството акционери опрощават вредите, нанесени на АД, това не може да засегне изрично уреденото индивидуално право на малцинството да търси отговорност по чл. 240а ТЗ. Макар този иск да е проекция на по-общото право на кредитор да упражни права на свой длъжник /чл. 134 ЗЗД/, в случая е без значение защо дружеството само не търси отговорността за вреди в своя полза. Дори и бездействието на самото акционерно дружество да е резултат не от пасивност на органите му, а от обвързаността им с изрично решение на мнозинството акционери да не се търсят по исков ред вредите, причинени от лошо управление, самото бездействие е достатъчно, за да легитимира малцинството с иска по чл. 240а ТЗ. За разлика от органите на АД, които са подчинени на решението на общото събрание /т. е. на мнозинството, независимо как е формирано то/, малцинството може да го преодолее, поради личната легитимация, която законът му дава. Противното тълкуване би обезсмислило изобщо защитата по чл. 240а ТЗ. [11]
ИЗВОД: С нормата на чл. 240а от ТЗ е предвидена възможност на акционери, притежаващи поне 10% от капитала на дружеството, да ангажират отговорността за вреди, причинени виновно на АД от членовете на управителните органи на същото, без значение дали последните са освободени от отговорност с решение на Общото събрание на акционерите, или не. Процесната отговорност може да се разглежда като самостоятелен правен институт, който е създаден от законодателя с точно определени цели и функции и чието систематично място е в търговското право. Тази специална управленска отговорност е неограничена, виновна и резултатна – възниква и подлежи на ангажиране за обезщетяване в пълния им размер на вредите, които дружеството реално е претърпяло вследствие лошото управление, като вината на членовете на управителните органи се предполага.
АВТОР: Венцислав Спасов Михайлов – адвокат
[1] Така Решение № 110 от 18.07.2019 г. по т. д. № 2029 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение
[2] В този смисъл са Решение № 96 от 07.03.2012 г. по т. д. № 973 / 2011 г. на Апелативен съд – Пловдив; Решение № Т-547 от 21.12.2010 г. по т.д. № 1828/2009 г. на Софийски апелативен съд
[3] Така Решение № 369 от 14.06.2012 г. по т. д. № 769 / 2011 г. на XVI състав на Окръжен съд – Пловдив;
[4] Вж. Решение № 256 от 15.10.2013 г. по в.т.д. № 242/2013 г. на Апелативен съд Велико Търново; Решение № 468 от 16.07.2014 г. по т. д. № 1367/2013 г. на Апелативен съд – Пловдив; Определение № 923 от 19.03.2018 г. по в.г.д. № 1266/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия
[5] В този смисъл е Решение № 122 от 08.05.2012 г. по в.т.д. № 59/2012 г. на Апелативен съд – Велико Търново
[6] Така Решение № 364 от 07.07.2017 г. по т. д. № 645 / 2016 г. на XIX състав на Окръжен съд – Пловдив
[7] Вж. Определение № 532 от 31.07.2019 г. по т. д. № 266 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение
[8] Така Решение № 229 от 11.09.2018 г. по в. т. д. № 165 / 2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново
[9] В този смисъл са Решение № 62 от 15.2.2011 г. по т. д. № 978/2008 г. на XII състав на Окръжен съд – Пловдив; Решение № 475 от 15.10.2013 г. по т. д. № 743/2013 г. на Апелативен съд – Пловдив; Решение № 258 от 01.12.2017 г. по т. д. № 347 / 2017 г. на III състав на Апелативен съд – Варна
[10] В този смисъл е още Решение № 3481 от 31.05.2018 г. по в. гр. д. № 3368 / 2018 г. на Възз. III-б. състав на Софийски градски съд
[11] Мотиви в тази насока са изложени в Решение № 410 от 28.05.2018 г. по т. д. № 901 / 2017 г. на II състав на Окръжен съд – Варна и Решение № 258 от 01.12.2017 г. по т. д. № 347 / 2017 г. на III състав на Апелативен съд – Варна