- ДЪЛЖИМА ГРИЖА ОТ ЗАЛОЖНИЯ КРЕДИТОР ПРИ ИЗВЪНСЪДЕБНА ПРОДАЖБА НА ЗАЛОЖЕНО ИМУЩЕСТВО.
Разпоредбите на чл. 32 и сл. от ЗОЗ съдържат императивния ред, по който заложният кредитор извънсъдебно има право да продаде заложеното имущество на трето лице, но за сметка на длъжника. Съгласно чл. 32 от ЗОЗ, заложният кредитор с първи по ред залог може да впише пристъпване към изпълнение върху заложеното имущество в случай на неизпълнение на обезпеченото със залог по този закон задължение. Според нормата на чл. 37, ал. 1 от ЗОЗ вписалият пристъпване към изпълнение заложен кредитор има право да продаде от свое име и за сметка на залогодателя заложеното имущество след изтичането на две седмици от вписването, че е пристъпил към изпълнение.
Във връзка с така предоставената на заложния кредитор възможност сам да продаде заложеното имущество Законът за особените залози не съдържа конкретни императивни изисквания относно начина, по който това следва да стане, а установява най-общо рамките, в които следва да се осъществява поведението на кредитора с оглед недопускане увреждане интересите на длъжника и останалите му кредитори – да вземе мерки за увеличаване на продажната цена или намаляване разходите по продажбата и да положи грижата на добрия търговец.
Заложният кредитор извършва продажбата, като полага грижата на добрия търговец — чл. 37, ал. 3 ЗОЗ. Той трябва да полага тази грижа, дори и да не е търговец. Това означава той да положи обичайните в оборота грижи за осъществяване на продажбата при най-изгодни за залогодателя (и неговите кредитори) условия.[1]
Тъй като ЗОЗ вменява на заложния кредитор грижата на добрия търговец, следва той да направи всичко необходимо във връзка с проучване на пазара, разгласяването на проданта, приемането на всички подадени предложения и извършване на продажбата на най-високата предложена от кандидатите цена. На първо място заложният кредитор трябва да проучи пазара, т.е. да проучи къде се предлага заложеното имущество и на какви цени се търгува. Тези проучвания могат да се извършват по начин, какъвто кредиторът прецени, като целта е да предложи за продажба заложеното имущество на точното място и сред точните купувачи. Проучването не е задължиелно, но е препоръчително, за да може кредиторът да се запознае с цените, на които се търгува имуществото и да го продаде на сходни и близки с тях.
Считано от 01.09.2018 г.,[2] кредиторът следва да разгласява бъдещата продажба чрез обявлениe, в което се посочва описание на заложеното имущество, началната цена, редът и начинът на продажба, мястото и денят, в който ще се извърши продажбата и крайният срок за приемане на предложенията. Това обявление се вписва в съответния регистър и ще се предоставя за публикуване в специалния бюлетин на Министерството на икономиката. Изискването за разгласяване на проданта липсва нямаше нормативна уредба до преди тази дата и се извличаше от съдебната практика на ВКС по тълкувателен път. С приемането на изричен текст, уреждащ разгласяването се създават предпоставки за по-прозрачно и сигурно провеждане на продажбата по реда на ЗОЗ и така се минимизират възможностите за злоупотреби, свързани с продажби на свързани лица, които да са скрити за пазара.
На база изложеното следва да се направи изводът, че дължимата грижа на добрия търговец е изпълнена, когато са предприети всички необходими действия, за да се постигне максимална продажна цена на заложеното имущество.
Това означава да бъде изготвена оценка за пазарната стойност на имуществото, която да бъде ориентир за цената, която би могла да се постигне при продажбата му; продажбата да бъде разгласена по начин, който да гарантира информирането на заинтересованите от закупуването му лица, като в обявата се представят достатъчно конкретни данни за вида на продаваното имущество; да се определи разумен срок за продажбата след разгласяването за постъпването на оферти от потенциални купувачи. Договорът за продажба следва да бъде сключен с купувача, предложил най-висока цена, при спазване на императивното изискване на чл. 37, ал. 2 от ЗОЗ за заплащане на пълния размер на цената, при желание от страна на самия длъжник, да му се даде възможност да участва активно при намирането на купувач.[3] В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС.[4]
- ПРОДАЖБАТА НА ДВИЖИМИ ВЕЩИ ПО РЕДА НА ЧЛ. 37 ОТ ЗОЗ – ОРИГИНЕРЕН ПРИДОБИВЕН СПОСОБ.
Купувачът на движими вещи, предмет на продажба по реда на чл. 37 от ЗОЗ, се ползва от специалната защита на чл. 37, ал. 7, вр. чл. 482 от ГПК. Съгласно цитираните норми, купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника. Съгласно практиката на ВКС, продажбата на движими вещи по този ред е оригинерен способ за придобиване право на собственост. Законодателят е предвидил специален ред за защита на действителния собственик на вещите. Съгласно чл. 482, ал. 3 и ал. 4 предишният собственик има право да получи цената, ако не е изплатена по разпределението. Ако тя е изплатена, той има право да иска от взискателите и от длъжника това, което те са получили по разпределението. Ако взискателят е недобросъвестен, той отговаря пред собственика за причинените му вреди.
Извършената продажба на чужда движима вещ, не може да бъде атакувана по исков ред. Съгласно чл. 37, ал. 7 от ЗОЗ, във връзка с чл. 482 от ГПК купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника. Предишният собственик има право да получи цената, ако не е изплатена по разпределението. Ако тя е изплатена, той има право да иска от кредиторите и от длъжника това, което те са получили от разпределението. Преведено на езика на ЗОЗ, предишшният собственик може да иска от заложния кредитор и залогодателя това, което те са получили от извършеното разпределение. Залогодателят би получил суми, в случай, че сумата за която е продадено заложеното имущество, надвишава дължимата от него сума на заложния кредитор. В съдебната практика[5] се застъпва гледището, че нормата на чл. 482, ал. 2 ГПК е процесуална проекция на нормата на чл. 78, ал. 1 ЗС. Тъй като поначало легитимацията на собственика на движимата вещ се определя от държането на вещта, материалният закон в чл. 78, ал. 1 ЗС предвижда, че когато някой придобие владението на вещта на правно основание и то възмездно, той става неин собственик, дори и праводателят му да не е бил собственик, тъй като щом е придобил от него владението, то праводателят недвусмислено се е легитимирал като собственик на вещта. Това правило е възпроизведено в чл. 482, ал. 2 ГПК, като в процесуалната норма липсват изискванията за придобиване и на владението от купувача, както и за добросъвестност от негова страна, което следва от спецификата на публичната продан като изпълнителен способ, осъществяван от съдебен изпълнител.
Поради оригинерния характер на придобиването при продажба на движима вещ, истинският собственик губи правото си. То се превръща в притезание за равностойността на вещта. Бившият собственик има право да получи внесената от купувача сума, ако тя не е още изплатена, а ако тя е разпределена, той има право да търси от взискателя и от длъжника това, което всеки от тях е получил по разпределението. /482, ал. 3 ГПК./, Правата си бившият собственик ще осъществи по исков ред.[6]
Ноторноизвестен факт в гражданското процесуално право е постановката, че при продажба на чужда вещ, ако взискателят е недобросъвестен, той отговаря пред собственика за причинените му вреди.[7] Това гласи и нормата на чл. 482, ал. 4 от ГПК, която както бе установено по-горе се прилага съответно и за продажбите по реда на чл. 37 от ЗОЗ.
В този смисъл, доколкото проданта на движима вещ е оригинерен придобивен способ и предвид неатакуемостта й, действителният собственик на продадената движима вещ не разполага със защитимо от закона вещно право на собственост спрямо купувача. В защита на накърнените си права той има право да получи цената на вещта, съгласно чл.482,ал.3 от ГПК, а при недобросъвестност на заложния кредитор – да ангажира отговорността на същия за причинените му вреди, съобразно чл.482,ал.4 от ГПК[8]
- ОТНОСНО ПОНЯТИЕТО „НЕДОБРОСЪВЕСТНОСТ“. ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ЗАЩИТА НА ДЕЙСТВИТЕЛНИЯ СОБСТВЕНИК НА ПРОДАДЕНАТА ВЕЩ.
За да онагледя напълно проблематиката относно тълкуването на понятието „недобросъвестност“, погледнато през призмата на чл. 482, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 7 от ЗОЗ, бих искал да си послужа с пример.
Нека си представим хипотеза, в която едно лице, например художник, е собственик на определен брой картини, които по някаква причина се намират в офис, ресторант, хотел или друго място, което е собственост на дадено юридическо лице. Тези картини са собственост на физическото лице – художник и никога не са били обект на транслативна сделка. Поради финансови затруднения, юридическото лице учредява особен залог върху търговското си предприятие в полза на банката „Х“. След време процесната банка пристъпва към изпълнение върху движимите вещи, част от търговското предприятие на залогодателя, като продава и картините, които са собственост на художника – физическо лице. Тази банка, обаче в качеството си на заложен кредитор, не е изпълнила задължението си да положи грижата на добър търговец, която се изразява в това продажбата да бъде разгласена по начин, който да гарантира информирането на заинтересованите от закупуването му лица, като в обявата се предоставят достатъчно конкретни данни за вида на продаваното имущество; да се изчака изтичането на разумен срок след разгласяването за постъпване на оферти от потенциални купувачи; договорът за продажба да бъде сключен с купувача, предложил най-висока цена при спазване императивното изискване на чл. 37, ал. 2 ЗОЗ за заплащане на пълния размер на цената; при желание от страна на самия длъжник, да му се даде възможност да участва активно при намирането на купувач и т.н. В резултат на тези пропуски от страна на банката, тя продава движимите вещи, част от търговското предриятие на длъжника, включително и картините – собственост на художника, на цена многократно по-ниска от реалната им стойност.
Какви са възможните средства за защита на художника, чиито картини са станали обект на продажба по реда на чл. 37 от ЗОЗ. Както стана ясно по-горе, продажбата на движими вещи по този ред е оригинерен способ за придобиване право на собственост, съответно иск с основание чл. 108 от ЗС не би защитил интереса на художника. Правата си бившият собственик ще може да защити по исков ред, като има право да поиска от заложния кредитор сумата, която той е получил по продажбата – израз на принципа на забрана за неоснователно обогатяване /482, ал. 3 от ГПК/. Както стана ясно, в случай че заложният кредитор /банката/ е бил недобросъвестен, той отговаря пред бившия собственик /художника/ за претърпените от него вреди.
Какво обаче има предвид законодателят, използвайки термина „недобросъвестност“ в случая?
Гражданският закон използва термините „вина“, „добросъвестност“, „недобросъвестност“, „умисъл“ и „груба небрежност“, без ясно да определя тяхното съдържание. По тази причина различните автори влагат в тях нееднакво значение. Някои приемат, че терминът „добросъвестност“ е антоним на „вината“. Според други, умисълът и грубата небрежност са синоними. Недобросъвестността обикновено се разбира като синоним на умисъла.[9]
Следва да се има предвид, че съгласно константната съдебна практика на ВКС, вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия търговец и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. [10]
В случая, за да изясним смисъла на понятието „недобросъвестност“ през призмата на чл. 482, ал. 4 от ГПК е нужно да изследваме какъв смисъл е вложен в този термин от законодателя в други нормативни актове. Съгласно чл. 41, ал. 2 от ЗЗД, прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на трети лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника. Следователно тук недобросъвестни биха били лицата, които са знаели, че договарят с лице, което вече няма представителна власт. Недобросъвестен би бил и приобретател по смисъла на чл. 78, ал. 1 от ЗС, който знае, че придобива от несобственик. Прави впечатление в разгледаните хипотези, че за да бъде определено едно поведение като „недобросъвестно“, тук се изисква едно субективно отношение, знание на лицето. Следва да се отбележи обаче, че в разгледаните хипотези, липсват обективни задължения или изискуема грижа по закон, както е в случаят с поведението на заложния кредитор при изпълнение по реда на чл. 37 от ЗОЗ.
Ако приемем това виждане относно понятието „недобросъвестност“ за меродавно, то това би ограничило до минимум възможностите за реална и ефективна защита на правата на предишния собственик на продадена по реда на чл. 37 от ЗОЗ движима вещ. На практика ще следва в един евентуален процес да се доказва, че заложният кредитор /най-често банка/ е знаел, че определената движима вещ не принадлежи на залогодателя и въпреки това я е продал. В един такъв случай, ако се върнем към примера по-горе, художникът ще има право да получи от банката сумата, която тя е инкасирала от продажбата /в пъти по-ниска от реалната пазарна стойност/, като единствено ако се установи знание от страна на заложния кредитор, би могло потърпевшият собственик на вещта да претендира реалната й стойност под формата на обезщетение за вреди.
Ако заложният кредитор бе положил изискуемата грижа на добър търговец, осъществявайки изброените по-горе в настоящото изложение действия, то със сигурност би постигнал по-добри условия, както за длъжника, така и за третите лица /предишния собственик на движимите вещи/. Ако продадените вещи са били действителна собственост на залогодателят, той би имал право на иск с основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 от ЗЗД за неизпълнение на задължението за полагане на грижа на добър тъговец от страна на заложния кредитор. В множество такива случаи банки биват осъждани да заплатят обезщетение, равняващо се на разликата между получената цена при реализирана продажба по реда на чл. 37 от ЗОЗ и реалната стойност, която би била постигната ако кредиторът бе положил изискуемата по закон грижа. [11]
Ето защо, ако приложим различен критерий по отношение на трети лица, действителни собственици на продадени по реда на ЗОЗ движими вещи, които не са принадлежали на длъжника, това би противоречало дори на морала и би ограничило до минимум възможността им да се овъзмездят. Както стана ясно по-горе, грижата на добрия търговец е една абстрактна, обективна категория, като неполагането й следва да се приравнява на недобросъвестност от страна на заложния кредитор и да поражда задължение на последния да обезщети третите лица за причинените им вреди. Тази теза се потвърждава и от цитираното по-горе Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на Върховен касационен съд, според което гражданската отговорност се обуславя от неполагането на дължимата грижа, в случая грижата на добрия търговец, която следва заложният кредитор да полага, когато пристъпва към изпълнение по реда на чл. 37 от ЗОЗ. Ето защо, при наличие на неизпълнение на процесното задължение, довело до претърпени вреди от страна на действителния собственик на движимите вещи, това, по мое мнение, следва да поражда и отговорност за обезщетение на същите.
За да обоснова в пълнота поддържаната по-горе теза, ще си позволя да направя сравнителен анализ на уредбата, касаеща продажбата на движими вещи по стария ГПК /отм. 2008 г./
Уредбата на продажбата на движими вещи по реда на публичната продан на практика почти се запазва във вида към последните редакции от отменения ГПК. Новият режим отново предвижда възможност за възлагане на вещта на взискателя /арг. Чл. 461/, а уредбата на отговорността на взискателя за недобросъвестно насочване на изпълнението /чл. 482, ал. 4/ се запазва в режим, почти идентичен с последната редакция на стария ГПК.[12]
Както стана ясно по-горе, съгласно разпоредбата на чл. 482, ал. 2 от ГПК купувачът става собственик на вещта, независимо дали е принадлежала на длъжника, която норма е идентична с разпоредбата на чл. 372, ал.2 от ГПК /отм/. За разлика от отменения ГПК – чл. 372, ал. 4, уреждащ отношенията между действителния собственик и взискателя, при недобросъвестност от страна на последния, разпоредбата на действащия чл. 482, ал. 4 от ГПК не предвижда възможност на собственика да иска вещта от недобросъвестния взискател, а само репарация на претърпените вреди. Изтъкнатото различие в новата уредба на материалните отношения между действителния собственик на вещта до възлагането й в полза на взискателя и последния, когато е недобросъвестен, на първо място придава окончателен стабилитет на осъществената публична продан на движимата вещ. По този начин в новата уредба законът игнорира недобросъвестността като релевантен критерий по въпроса за собствеността на продадената чрез публична продан движима вещ. Същото обстоятелство определя и възможността на собственика да търси и да получи от купувача или взискателя, комуто вещта е възложена, нейната равностойност до размера на погасяване на вземането му в следствие на извършеното възлагане независимо от знанието му, дали вещта принадлежи на длъжника и това право съществува наред с правото да търси и обезщетение за претърпените вреди, ако взискателят е бил недобросъвестен.
Действащата разпоредба на чл. 482, ал.4 от ГПК съответства на разпоредбата на чл. 372, ал. 6 от ГПК /отм./, като съпоставката на последната с нормата на чл. 372, ал. 4, пр. 1 от ГПК /отм./ налага разграничаване на случаите, според това, дали вещта е възложена на самия взискател и според конкретната форма на недобросъвестност, изразяваща се в знание, че вещта не принадлежи на длъжника. За разлика от чл. 372, ал. 6 от ГПК /отм./, който е имал субсидиарен характер и е намирал приложение извън нормата на чл. 374, ал. 4, пр. 1 от ГПК /отм./ разпоредбата на чл. 482, ал.4 от ГПК, поради липсата на възможност на собственика да иска връщане на вещта от взискателя, намира приложение във всички случаи, независимо от кого е получена вещта съгласно постановлението за възлагане и независимо от конкретната форма на проявена от взискателя недобросъвестност.
В обобщение, както се приема и в оскъдната съдебна практика по темата[13], следва да се приеме, че ако се продаде чужда вещ – прилага се правилото на чл. 482 от ГПК /съответно на чл. 372 от отм. ГПК/, което урежда в интерес на оборота оригинерен способ за придобиване на заложеното имущество. Купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това, дали вещта е принадлежала на длъжника, а предишният собственик има право да получи цената, ако тя не е изплатена, а ако тя е била изплатена, има право да иска от заложния кредитор това, което е получил по разпределението. Във всички случаи на недобросъвестност /дори да не е знаел за чуждите права/ реализиралият обезпечението заложен кредитор ще обезщети действителния собственик и за вредите от продажбата на вещта.
АВТОР: Венцислав Спасов Михайлов – адвокат.
[1] Калайджиев А. „Облигационно право“, изд. Сиби, 2016, стр. 574
[2] Влизането в сила на това изменение е отложено за 01.01.2020 г.
[3] Иванов Д. „Особеният залог в българското право“, изд. Сиела, 2017, стр. 229 – 230.
[4] Решение № 6 от 02.02.2009 г. по т. д. № 337/2008 г., I т. о. на ВКС; Решение № 40 от 13.04.2011 г. по т.д. № 448/2010 г. на Върховен касационен съд
[5] Вж. Решение № 5280 от 08.07.2013 г. по гр. д. № 2345/2013 г. на Софийски градски съд
[6] Иванов Д. „Особеният залог в българското право“, изд. Сиела, 2017, стр. 230 – 232.
[7] Сталев Ж „Българско гражданско процесуално право“, изд. Сиела, 2012, стр. 1054.
[8] Определение № 59 от 08.02.2019 г. по в. ч. гр. д. № 59 / 2019 г. на I състав на Апелативен съд – Пловдив
[9] Калайджиев А. „Облигационно право“, изд. Сиби, 2016, стр. 457
[10] Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325 / 2010 г. на Върховен касационен съд
[11] Решение № 1479 от 10.08.2012 г. по т.д. № 344/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия; Решение № 7153 от 23.10.2015 г. по гр. д. № 6350/2012 г. на Софийски градски съд; Решение № 1646 от 29.06.2018 г. по т.д. № 5305/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия;
[12] Така Чернев С, Иванова Р и Пунев Б, „Коментар на новия граждански процесуален кодекс“, ИК „Труд и право“, 2008, стр. 702-703.
[13] Решение № 489 от 07.03.2018 г. по т. д. № 2468 / 2013 г. на ТО VI-18 състав на Софийски градски съд; Решение от 24.02.2011 г. по гр.д. № 209/2010 г. на Окръжен съд – Сливен